Тази
публикация носи малко по-научен оттенък, ще ви запознаем с античното делене на
годината на различни сезони в шумеро-акадската, а по-нататък и във вавилонската
култура. За целта се запознахме с лекцията на руския учен В.В. Емелиянов
(”Нипурски календар и ранна история на Зодиака”, 1999 г.), изнесена на
рускоезична конференция. Той, от своя страна, се позовава на изследванията на Бено
Ландсбергер – учен от еврейски произход, роден в Чехия (живял в периода
1890-1968 г.), изучавал ориенталистика в Лайпцигския университет, по-късно се
ориентирал към асириологията.

В ранната
шумеро-акадска цивилизация все още не е имало календари, основани на
астрономически наблюдения и измервания, съответно не може да се говори и за
астрология във вида, в който е стигнала до нас от по-късния вавилонски период.
Календарът в рудиментарната си форма се е основавал на делене на годината
според сезоните на производство на ключови селскостопански култури. По този
начин се откроява делене на два основни сезона (полугодия) – Думузи и Гещинана.
Сезонът Думузи се е свързвал с производството на ечемик и бира, а сезонът
Гещинана – с производството на грозде и вино. Това се потвърждава и от
календарите на семитските народи. Първият месец на годината, имайки предвид
тамошните климатични условия, е бил свързан със събиране на реколта от ечемик, а
седмият месец на годината е бил посветен на виното. По такъв начин се открояват
два основни сезона – сух сезон (Думузи) и влажен сезон (Гещинана). Така се е
определяла смяната на годишните сезони, а те са били обвързани с двата периода
на слънцестоене – лятното слънцестоене и зимното слънцестоене. През четвъртия
месец на годината традиционно са засявали ечемик, според сегашния григориански
календар това са месеците юни и юли. Началото на годината в редица антични
календари е било след пролетното равноденствие. В по-късния вавилонски календар
има месец, наречен ”думузу” – през второто и първото хилядолетие тогава се е
падало лятното слънцестоене. Според тогавашните митологични представи
бог Думузи излиза от Подземния свят през десетия месец на годината заедно
с душите на починалите. Тогава се е падало зимното слънцестоене (декември-януари
според сегашния календар). Този месец се е наричал ”месецът на завръщане на
предците”.

По-късно,
през средновавилонския период, вече се дават други трактовки, тъй като тогава
вече е имало астрономически маркери за определяне на годишните сезони, и те се
сливат в едно цяло с митологичните представи. Вече се открояват два варианта на
делене на годината: първият се е основавал върху смяна на сух и влажен сезон, а
вторият е включвал двата периода, свързани с лятното и зимното слънцестоене. И
за всяко хилядолетие може да има съвсем различни критерии и маркери.

Следващият
такъв критерий е т.нар. акиту, което в превод означава дом за временно
пребиваване на божеството преди смяна на двата сезона (полугодия). Това е било
сграда извън града, където временно се е изнасяла статуята на божеството, за да
могат после да я върнат в храма.

По такъв
начин се открояват два основни сезона:

·
акиту на
жътвата на ечемик, която се е падала между 12ти и 1ви месец на годината (понякога
се е добавял и 13ти месец) – ранна пролет;

·
акиту на
сеитбата на ечемик, която се е падала в периода между 7ия и началото на 8ия
месец на годината, т.е. през есента.

Деленето на
годината на две полугодия започва от ”акиту”. При шумерите годината се е
разделяла на лято и зима. От гледна точка на митологията това се е свързвало с
двама братя – божествата Емеш и Ентен. Първият е бил свързан с топлото време:
”емеш” е дума от семитски произход (има аналог и на акадски език) и означава
жега, горещо време. А Ентен е бил свързван със студа, което традиционно е било
време за почивка. През зимния сезон земята си е почивала от селскостопанска
работа. По такъв начин получаваме делене на две полугодия – топло и сухо, топло
и влажно, т.е. когато има преход от сух сезон към влажен. Това се потвърждава
от редица митологични сюжети, записани върху клинописните плочки. Има един мит,
според който между двамата братя Емеш и Ентен се поражда спор за първенство, те
отиват при Енлил, който в крайна сметка отсъжда в полза на Ентен – господаря на
водите, плодородието и богатството. Защо Ентен побеждава? Защото той представя
природните сили, без които животът на цивилизацията не би бил възможен.
Традиционно Емеш е бил покровител на строителите, занаятчиите, също така и на писарите.
Той е представлявал градската култура, т.е. цивилизацията и нейното развитие.
Докато Ентен живял извън града. Емеш го упреква, че той не се грижи за
жилищата, в резултат на което страдат писарите и занаятчиите. Водещата роля на
Ентен е свързана с репродукцията, той има власт над фертилния сезон. Той
подсигурява живота, грижи се за наводняване и оросяване. Тук се проследява
паралел с бог Енлил, който запложда Тигър и Ефрат с животворяща сила. Емеш като
сезон е невъзможен без Ентен, т.е. без продуктивното начало (което се управлява
от бог Енки). Именно Ентен притежава качеството ”ме” – магическата сила да
преобразява, да възражда, да изпълва с живот и енергия. Така че Ентен
представлява природното начало, преди цивилизацията, а Емеш управлява
културата, строителството, занаятите, писмеността. В тогавашния календар Емеш е
управлявал седем месеца, а Ентен – следващите пет. Митът за двамата божествени
братя дава основания да се направят две датировки. Първата е историческа, тя е
свързана с края на третото хилядолетие – периода на управление на цар Ибисин,
последния цар от третата династия на Ур (от 2027 до 2003 г. пр. Хр.). Наред с
това има и календарна датировка относно смяната на двата сезона и тя е свързана
с прибиране на реколтата, т.е. както се споменава в античните артефакти –
”когато свещеното рало се поставя в килера”. Според нипурския календар това е
било времето за прибиране на ралото от нивата (”ралото отива в своя акиту”),
тогава се сменят двете полугодия. А според сегашния григориански календар това
се е падало в месеците октомври-ноември – през дъждовния сезон. Тогава
традиционно царят е получавал зимни одежди и завивки в храма. В сезона на
дъждовете стартира цикъл от празници, свързани с лозарството и винарството.
Това е било периодът от седми до осми месец според нипурския календар. В
античните артефакти има указания, че това време се е свързвало със Скорпиона (астрономически
и астрологически). Между 14ия и 15ия ден от осмия месец на годината според
тогавашните астрономически източници е изгрявало съзвездието Скорпион. През
третото хилядолетие според съзвездието Скорпион се е определял срокът на
есенното равноденствие. Позоваване на това има в текста на Ян Ван Дайк,
публикуван през 1998 година. В митологията се споменава за това, че
небесната богиня Инана яздела скорпион и отрязала опашката му, което ядосало
небесния бог Ан. В резултат на това в сезона на Скорпиона (през 3то хилядолетие)
дните започват да намаляват, а нощите стават по-дълги. Астрологически
Скорпионът е в опозиция с Телец, който в тогавашната епоха е белязал момента на
пролетното равноденствие.

Също така се
проследяват първи опити да се раздели годината на четири сезона:

·
дни на
влажна земя

·
дни на
сеитбата

·
зима

·
дни на
реколтата

През зимния
период земята си е почивала от селскостопанска работа.

В шумерските
текстове се откроява пролетта – ранният разлив на реките (”когато шараните
хвърлят хайвер”). Тогава е бил сезонът на пъстрия ечемик (местна зърнена
култура), чиято сеитба се е извършвала в периода от февруари до началото на
март, съответно реколтата му се е прибирала през април (узрявал е за 80 дни) –
един от отличителните белези на пролетта и началото на астрономическата година.

Въз основа
на гореизложеното могат да се направят следните изводи:

Първо: През 3-4
хилядолетие, т.е. през шумерската епоха, в Месопотамия е имало фиксирано делене
на годината на две полугодия. В календара се отбелязват особеностите на
четирите сезона, без да се споменават конкретни наименования.

Второ:
Деленето на полугодия първоначално е имало селскостопански (ритуален) характер,
т.е. било е свързано с периодите на производство на ечемик и грозде, съответно
бира и вино. По-късно започват да се използват астрономически маркери – лятното
и зимното слънцестоене.

Трето: Сезоните
са се определяли според времето за извършване на определени видове
селскостопанска работа. През второто хилядолетие във вавилонско-асирийската
култура се заражда представата за три основни сезона, като критерий за това се
е използвал изгревът на определени звезди спрямо небесния екватор, т.е. тук
вече имаме астрономически маркери. По този начин се открояват пролетта, зимата
и лятото. Есента не се откроява като отделен сезон, а по-скоро се говори за
есенно-пролетен период, сякаш са едно и също. Докато за обозначаване на
пролетта, зимата и лятото има отделна терминология в шумеро-акадския език.

Що се отнася
до астрономическите маркери за разграничаване на годишните сезони, за които се
спомена по-горе, това са били неподвижните звезди и съзвездия, които са се
разделяли на следните три категории:

·
звездите на
Ану – това са съзвездията близо до небесния екватор, те са белязали
пролетно-есенния сезон;

·
звездите на
Енлил – в лятното небе това са били звездите на север от небесния екватор;

·
звездите на Енки
– те са белязали зимния сезон, това са звездите на юг от небесния екватор.

Както виждаме, в античната шумеро-акадска култура
първоначално е бил използван ритуално-битов календар, като годишните сезони са
се определяли според циклите на производство на ключови селскостопански култури
за региона. По-късно, вече през вавилонския период, започват да се открояват
специфични астрономически маркери за определяне на сезоните, т.е можем да
говорим за постепенно и поетапно развитие на античната звездна наука, която се
е основавала върху наблюдателна практика, като първоначално астрологията, в
тогавашния си вид, е изпълнявала ритуално-обредна функция и предимно са се
извършвали наблюдения върху моментите на слънцестоене, равноденствие, върху
изгрева на определени звезди и съзвездия, върху фазите на Луната, без все още
развита хороскопична астрология.